Март

В народния календар Баба Марта е много почитан и емоционален български обичай.

На 1 март всички българи закичваме на ревера, ръката или шията си мартеница. Тя е символ на здраве, дълъг живот, плодовитост и изобилие. Изработва се от усукан памучен или вълнен конец. Основните цветове са бял и червен. Белият цвят е символ на чистота, невинност и радост. Бели са празничните дрехи на булката, светците и ангелите също са облечени в бели дрехи. Червеното е цвят на жизненост, здраве и любовен огън. Червеното е светлината на изгряващото и залязващото слънце, на течащата кръв, на огъня. В традиционната българска сватба булото на булката е в червен цвят. Червен конец се връзва на плодни дръвчета, на детска ръчичка, за да предпазва от зло и да носи здраве. Такава е магическата му сила в мартеницата.

В Родопите мартениците се правят от различни цветове. В Софийско и Мелнишко основните цветове са син и червен. Синият цвят е олицетворение на небето и земята. Зеленият цвят е знак за плодородие, здраве, възраждане, празничност. Конците, участващи в направата на мартеницата, се усукват задължително наляво. Традиционната българска мартеница включва различни елементи - символи: черупки от охлюви (за здраве и сила), скилидки чесън (за предпазване от зли демони), мъниста (против уроки), паричка (за благополучие).

В народната представа на българите Баба Марта е жена. Тя е с променлив характер и затова и времето през месеца е променливо. Когато Баба Марта е ядосана времето е студено, а когато се смее - топло и ласкаво.

Според предание, дошло от древността, мартеницата носи здраве, щастие и дълголетие. Старите българи вярвали, че в природата съществува някаква зла сила, наричана "лошотия", която също се събуждала през пролетта, а в народните вярвания 1 март бележи началото на пролетта. На мартениците се приписвала магическата сила да предпазва от "лошотията", най-вече от болести и уроки. Свалят се чак тогава, когато се види първият щъркел и се закачват на разцъфнало или зелено дръвче.

Легендата за мартеницата е свързана с Хан Аспарух и годината на създаването на българската държава (681). Според една от тези истории, когато прабългарите достигнали Дунавската равнина, те били омагьосани от мястото и решили да се установят тук. След обявяването на новооснованата държава ханът поискал да извърши жертвоприношение на бога Тангра. Жертвената клада по традиция трябвало да се запали със стръкче изсъхнал копър, но българите не намерили такъв наоколо. Докато се чудел какво да стори, на рамото на хан Аспарух кацнал сокол. На крачето му висяло снопче копър, завързано с бял конец, половината обагрен в червено. То било пратено от сестрата на хан Аспарух, Хуба, останала в палатите на баща им Кубрат. Хуба сънувала сън, от който разбрала за затруднението на брат си. По сокола си тя му изпратила китка копър, завързан с бял вълнен конец. По време на дългия полет обаче, крилото на сокола се протрило и кръв обагрила белия конец. Така хан Аспарух получил китката, завързана с бяло-червен конец. Запалил той огъня според традицията, а с конеца се закичил за здраве. Оттогава на 1 март българите окичват близките си с усукан бяло-червен конец.

Някои от обичаите на 1 март, свързани с изгонването на злите сили, включват палене на огън и изгаряне на сметта на двора, а след това всички прескачат жаравата. Разпространен е и гадателският обичай за избиране на ден. От 1 до 22 март всеки си намисля един определен ден от този период и по него съди каква ще е годината - ако е слънчев, ще е успешна, ако вали и времето е лошо - ще има трудности.

Извън българската етническа територия мартениците се срещат само в някои области на Румъния и Молдова, т.е. пак на места, където са живели или живеят по-компактни групи българи. Извън легендата, съществуват предположения, че мартениците са наследство от траките, коренното население на днешна България в древността. Основание за тези предположения е факта, че мартениците са типично български символ, т.е. на наследниците на тракийските земи.

Честита Баба Марта на всички. Да закичим себе си и приятелите си с мартеници - да прогоним лошотията и само добри неща да ни съпътстват. Да си пожелаем здраве, дълголетие и късмет

3-Март

В началото на 1990 г., с решение на Народното събрание, Трети март е обявен за национален празник. Въпреки, че тази дата предизвиква противоречиви размисли и оценки, ние можем да почетем и се поклоним пред идеализма на хората, които отдадоха живота си за освобождението на един народ. И в същото време да си припомним някои политически моменти, които за период от време може и да са останали некоментирани, но те не могат да останат завинаги скрити от историята.

За да разберем идеализма на Освобождението е нужно само да прочетем думите на очевидците:

"Самият народ тръгна на война начело с царя. Когато прозвуча царското слово, народът нахлу в църквите по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, народът се кръстеше и всички се поздравяваха един друг с войната", пише през 1877 г. Достоевски в своя прочут "Дневник".

"Българите посрещнаха нашите воини с възторг, със сълзи. Малките деца се хвърляха на шиите им. Каква страна, каква природа! Грозде, праскови, бадеми, орехи. Какво изобилие. Тук би могло да се направи земен рай, а какво става сега!...", е написал в едно от писмата си до дома руският писател и герой от освободителната за нас война Всеволод Гаршин. (Риторичният му въпрос за съжаление не е загубил нищо от своята актуалност и в наши дни.) Когато започва мобилизацията Гаршин е едва 22-годишен студент. Младежът се записва като доброволец и в писмото до майка си е написал "Аз не мога да се крия зад стените на заведението, когато моите връстници излагат чела и гърди на куршумите. Благослови ме!".

Известни са също така думите на Тургенев "Ако бях по-млад, аз сам бих тръгнал натам". По същото време роднини и почитатели едва успели да удържат 50-годишният Лев Толстой от участие във военните действия. Знаменитият граф не спирал да повтаря "Цяла Русия е там, длъжен съм да отида".

Рзбираме, че става въпрос за готовността да помогнат и за саможертвата на стотици хиляди руски синове и дъщери, които легнаха и осветиха с костите си нашата земя.

"Всичките велики събития подир Освобождението бледнеят по отношение на дълбокото значение пред оня чуден час, когато руският император, като въплъщение на лучезарния блян на цяла върволица поколения, стъпи на българския бряг, обиколен с обаянието и славата на едно божество, и изрече думите: Да бъде свободна тая земя!" - думите са от мемоарите на Иван Вазов публикувани през 1900 г. За нашите прадеди, Русия е била името на надеждата.

Но войната има и друга страна - дипломатически игри и сложни международни преговори, съображенията на външния министър княз Горчаков, плановете на руския двор и генерален щаб.

По време на злополучния Берлински конгрес, Русия раздава български земи, за да компенсира своите териториални придобивки в Бесарабия. По този начин Северна Добруджа се озовава в Румъния, а Пирот и Враня стават част от Сърбия, за да може Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, което е била нейната награда за спазвания по време на войната неутралитет.

Освен това, Царска Русия грубо се намесва във вътрешните работи на България след Освобождението – начин на действие, който се превръща едва ли не в традиция за Москва през следващото столетие.

В допълнение, Русия отказва да подкрепи Съединението и ни оставя сами да се оправяме със сръбската инвазия, не застава на наша страна и след 2-та балканска война, когато не пожелава да вразуми нашите съседи. Историята ни показва черно на бяло, че ролята на Русия не е била искрено-братска, а се е стигало и до там, че в годините на Първата световна война руски и български войници застават едни срещу други из полята на Добруджа. И това далеч не е всичко.

Следват болезнените събития от близкото минало, когато СССР ни окупира без нужда през 1944 г., а официална Москва подкрепи закърпените с бели конци лъжи на македонизма.

Много коментатори изразяват открито съмненията си, че Сан Стефанският мирен договор е всъщност само един успешен ход на руската дипломация, с който се цели да се измерят границите на търпението на европейските велики сили спрямо руските амбиции за контрол над проливите.

Има и мнения, според които самото подписване на договора на тази дата станало единствено защото, това е годишнината от възкачването на император Александър II на руския престол. Съвпадението може би не е изцяло плод на случайността, но ние като българи предпочитаме да пазим родовата памет, която ни свързва с времето на робството и да превърнем Трети март в денят на българското възкресение след 500-годишното османско иго.

Сан Стефано - непостигнатият идеал

На 3 март /нов стил/ през 1878 г. в градчето Сан Стефано (днешен Йешилкьой, предградие на Истанбул) Русия и Османската империя подписват предварителен договор, с който се слага край на Руско- турската война от 1877-1878 г.

Този предварителен договор не третира само съдбата на българския народ. Разгледани са много аспекти на Източния въпрос. Пряко касаят страната ни:

Чл. 6. България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция.

Чл. 7. Българският княз ще бъде свободно избран от населението и по­твърден от Високата порта със съгласието на силите. Никой член от цару­ващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран за български княз.

Чл. 8. Турска войска не ще има вече в България и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство.

Чл. 9. Размерът на годишния данък, който България ще плаща на сюзеренния двор, като го внася в банката, която Високата порта ще посочи по­ късно, ще бъде определен по съгласие между Русия, отоманското правителство и другите кабинети в края на първата година от дейността на новата организация.

Чл. 10. Високата порта ще има право да си служи с българските пътища за превоз през определени пътища на своите войски, муниции, хранителни припаси в областите, разположени зад княжеството, и обратно.

3 март слага край на петвековното робство. Българската държава е възстановена в етническите си граници, установени от нарочна международна комисия. Площта на новосъздаденото княжество е над 170 000 кв. км.

Санстефанският предварителен договор потвърждава границите, които българите сами очертават за своя етническа територия с учредяването на Екзархията през 1870 г. и с проведените през 1873 - 1875 г. допитвания.

Княжество България обхваща Северна България, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово - Качаник и Албания - Корча, част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Страната ни обаче остава в тези граници само няколко месеца. Сан Стефано възстановява българската държавност, но съдбата й се определя през лятото на 1878 г.

Още в началото на поредната Руско-турската война обстановката в Европа е напрегната. С подписването на Санстефанския предварителен мирен договор Високата порта се надява, че клаузите ще бъдат поне частично променени с намесата на Великите сили. Така и става.

Великобритания и Австро-Унгария се обявяват против Санстефанския договор и обвиняват Русия, че решава сама Източния въпрос в своя полза.

Италия и Франция пък са твърдо срещу излаз на България на Бяло море, виждайки в това възможност Русия да влияе върху Средиземноморието.

Германия не е пряк противник на договора, но настоява пред Русия да вземе под внимание исканията на Австро-Унгария, като така косвено я подкрепя.

Санстефанският мирен договор среща неодобрението и на балканските държави. Сърбия иска Видин и изявява претенции за Македония. Гърция също има териториални недоволства относно включването на Македония и Тракия в българската държава. Румъния е недоволна, въпреки че получава Северна Добруджа.

Тези международни настроения и фактът, че Русия е неспособна да понесе още една война за защита на договореното в Сан Стефано, предопределят печалните за България решения, взети по време на Берлинския конгрес.

Току що освободена, страната ни е разкъсана на 5 части. Около 2 000 000 души са поданиците на Княжеството, осакатено на 63 752 кв. км. Извън Българската държава остава територия около 150 000 кв. км, населена от над 2 500 000 българи!

Южна България под названието Източна Румелия е обявена за автономна област в рамките на Османската империя и обхваща 35 901 кв. км площ с население 815 946 души.

Всички българи, живеещи в Одринско, Беломорието и Македония, след няколко месеца свобода, отново стават подвластни на Високата порта. Северна Добруджа остава в Румъния, а Западните покрайнини са присъединени към Сърбия.

Въпреки че опиянението от Сан Стефано трае само няколко месеца и на практика 3 март е само една крачка към 1 юли, Санстефанският мирен договор, ако не територии и самостоятелност, дава на България идеалът за национално единство.

Към този идеал страната ни се стреми десетки години след 1878 г. Този идеал води до смелото обявяване на Съединението между България и Източна Румелия, води до непобедимия устрем на Българската армия пред стените на Одрин, води до две национални катастрофи...

Външната политика на монархията половин век след Освобождението е един непрестанен стремеж към България от 3 март...

Голяма (Месопусна) - в събота срещу Месни заговезни; Черешова (Спасовденска, Петдесетнишка) - в съботата преди Петдесетница; Архангелова (Войнишка) - в събота преди Архангеловден, който е на 8 ноември.

Тази статия е посветена на Голяма (Месопусна) задушница.

В съботния ден срещу Неделя Месопустна (Месни заговезни) всички българи извършват помен в чест на мъртвите на голямата Задушница преди Великия пост. Или, както името "Задушница" показва, това е ден за възпоменаване на душите на починалите.

На Задушница се посещават гробовете на починали близки. За помена се приготвя "коливо" - варено, подсладено жито. Българската традиция включва и хляб и вино. В по-ново време се прибавят дребни сладки и соленки. Поменът се прави на гроба, в църква или у дома. Обикновено на гроба свещениците извършват парастас, защото е по-кратък от панихидата. Тя е по-пространният молебен за упокоение на душите и включва повече молитви, както и четения от Евангелие и апостолски текст.

Житото е символ на възкресението, защото по думите на св. ап. Павел житното зърно не може да оживее, ако първо не умре.

Виното е символ на кръвта на Исус Христос. Паленето на свещи символизира горещата вяра, а пламъчетата напомнят за безсмъртието на душите на покойниците. Тамянът означава чистата молитва, а цветята - добродетелите на починалия.

Според православния канон, погрешно е поставянето на храна на гроба на покойника. Библията отрича това. Оставената храна по гробовете няма да бъде изядена от покойника, а от бездомните кучета, като по този начин се оскверняват гробовете. Душата не яде и не пие материална храна и питие.

Сладкиши, месо и вино се раздават между живите и като вкусват от раздавките, да си спомнят за умрелите. Както на всеки помен, така и на Задушница се раздава на бедни и нуждаещи се.

Всички задушници през годината са винаги в съботен ден, когато Исус Христос бил също покойник и с тялото си е бил в гроба.

За една календарна година обикновено Задушниците са четири - преди Месни заговезни, след Спасовден, около Димитровден и Архангеловден. Задушниците са винаги в събота, защото в седмичния празничен цикъл, църквата е определила съботата за ден на покойните. На тези дни близките на починалите посещават гроба, преливат го с вино, прекадяват го с тамян и след това раздават на присъстващите жито и храна за "Бог да прости мъртвите души".

На следващия ден - неделя, са Месни заговезни (Сиропустната неделя). На Месни Заговезни - започва големият Великденски пост.

Приготвяне на варено жито за Задушница:

Преди да се вари е добре груханата пшеница да се накисне за 24 часа във вода. На следващия ден се отцежда от водата и се слага за варене в дълбока тенджера. Водата трябва да е около 2- 3 пръста над количеството жито. Слага се щипка сол, похлупва се и се оставя на включен слаб котлон за варене. Обикновено 1 час е достатъчен за да се свари добре житото. Зрънцата трябва да набъбнат и омекнат тогава се преценява, че е готово. По време на варене се проверява да не се изпари водата (при необходимост се долива вряла вода) и житото да загори. Готовото жито се обърква добре с 200г захар на пясък. Добавят се счукани орехи, настъргана кора лимон, галета (100г). Обърква се добре, похлупва се и се оставя за 1 нощ на хладно място да се овкуси. На Задушница се раздава като се разпределя ашурето в купички. Отгоре се поръсва плътно пудра захар. С канелата върху всяка купичка се прави кръст. Така се раздава на Задушница за бог да прости. Бог да прости всички умрели. А на живите здраве и дълголетие да дарява.

Обредна трапеза: пълнена кокошка, зрял фасул с пушени гърди, свинско с булгур

Нeделя Месопустна (Месни Заговезни са винаги в неделя) и 8 седмици преди Великден.

На този ден православните християни ядат за последен ден месо преди началото на 7-седмичните великденски пости - т.е."заговяват от месо", затова празничната трапеза е само от месни ястия. В седмицата след „Месни Заговелки" се яде много сирене, масло и яйца, преди неделята на Сирни Заговезни. Това е и последната седмица, в която младите могат да се събират на хорището, да пеят и играят хора. До Великден следват седмиците на най-дългия религиозен пост за православните християни - период на хранителни и духовни пости.

Векове наред българите, чрез обичайно-нравствени норми на постите, са утвърдили необходимия хранителен режим през годината. А строгото спазване на постите те са регламентирали с цикъл обредни ритуали и правила, фиксиращи „Заговяване" и „Отговяване". „Заговяването" е поредица от практики, вкарващи всеки човек в системата на ограничения чрез постене, а „Отговяването" - връщане отново в света на хаоса и съблазните.

Постът в народната митология води началото си от вярването за ритмичната смяна на хаоса с порядъка. В повечето древни култури постенето се практикува като форма на доброволно ограничаване, покаяние от зли помисли и дела или мобилизиране на духа и тялото За преодоляване на бъдещи трудности. Временното въздържане от определен вид храни и дейности през определени периоди от време е способ за очистване на човека и достигане на духовно и физическо съвършенство. Зад всички представи и вярвания прозира рационалното предназначение на постенето като начин за периодично освобождаване на човешкия организъм от вредни, токсични натрупвания.

Православната църква е отредила днешният ден за възпоменаване събитията от Страшния Съд. На този ден Църквата напомня Съда на всички хора, които ще застанат пред Божия трон в деня, когато Христос отново ще се върне в славата Си.

Най-дълги са Великите пости (Великденските пости) — седем седмици, и свършват с Великден; след тях са Коледните пости — 40 дни. Двуседмични са постите преди празниците на някои светци - например Св. Богородица и Св. Петър.

Именници: Тодор, Тодорка, Теодор, Тотьо, Тотка

Обредна трапеза: пита с мая, леща, чорба от гъби, картофи, варена царевица.

Православната църква почита на този ден св. Теодор. Петдесет години след смъртта на св. Теодор, гонителят на християните император Юлиан Отстъпник (332 - 363), продължавал да желае възвръщането на езичеството. Знаейки че 40 дни преди Великден християните спазват строг пост, решил да се подиграе с тях и да ги застави да ядат идоложертвена храна. Император Юлиан наредил на градоначалника в Цариград да напръска тайно с кръв от идолски жертви всички постни храни на пазара и християните, като ядат, макар и без да знаят, да се осквернят и тъй да бъдат подиграни и обявени за езичници.

Градоначалникът сторил, каквото му било заповядано. Но за Божието око това не могло да бъде тайна. Бог, Който промишлява за своите раби и не желае да бъде смущавана тяхната вяра, направил да се открие нечестивият замисъл. Легендата разказва, че св. Теодор Тирон се явил на Цариградския Архиепископ Евдоксий, известил му наредбата на Юлиан Отстъпник и му заръчал да съобщи това на верните - да предупреди християните през тази седмица да не вземат никаква храна от пазара. На запитването на Архиепископа: какво да ядат през тия дни, св. Теодор отговорил: да си приготвят коливо - жито, то да им бъде храната. Архиеп. Евдоксий запитал: кой е този, с когото говори, и св. Теодор си казал името. Предупредени за наредбата, християните не взимали никакви храни от пазара. Юлиан разбрал, че лукавият замисъл е разкрит, останал посрамен и пуснал редовна, чиста стока на пазара.

В народния календар на този ден (съботата след СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ) е Тодорова събота, Конски великден, Тудорица ­ съботата от ТОДОРОВСКАТА НЕДЕЛЯ. Празнува се главно за здраве на конете. В тази връзка са и основните обредни действия.

Преди изгрева на слънцето жените приготвят обредни хлябове с форма на конче или подкова и украсени с орехови ядки, скилидки чеснов лук и сол. Всяка домакиня раздава от тези хлябове, като едновременно подскача, бяга, имитира движението и цвиленето на конете. Стремежът на всяка жена е да не остава последна. От обредните хлябове се слага и в храната на конете. За тяхно здраве се раздава и варена царевица.

На празника се изпълняват и обреди, свързани с младите невести, които са в първата година от сватбата си. В Зап. Б-я младата булка, облечена в невестинската си премяна, отива в петък вечер на църква. Придружава я свекървата, която носи тепсия с варена царевица и отгоре специален колак. Невестите остават навън, а свекървите влизат вътре, където свещеникът “отчита донесеното”. Навръщане те и др. жени ритат невестите. Върнатата царевица разпръскват по градините, за да расте посятото. В някои райони се изпълнявя и друга интересна обредна практика за здраве и плодовитост. Сутринта на празника младата булка приготвя малки хлебчета. Празнично облечена, тя обикаля домовете на близки и роднини, раздава от тях, а домакините є пожелават деца. Накрая отива при родителите си, където идват и зетят и свекървата и се слага обща трапеза.

Рано на Тодоров ден майките изкъпват децата си, за да не ги боли глава, да не се разболяват. Преди кушията жените си мият косите с вода, в която поставят слама от яслите на конете. Водата от миенето хвърлят на улицата след конете, за да са дълги и здрави косите им като конска грива.

В Родопската област е известен обичаят бекане. След църковната служба домакинята дава на всеки от семейството да хапне по няколко зърна от натопен в топла вода предишния ден грах. От него хвърля към тавана по една шепа за всички и за добитъка. Момите нижат броеници от накиснат във вода грах или нахут, украсяват ги с копринени конци и ги дават на избранниците си, а те им връщат подаръци. Гостува се на именниците.

Най-интересният момент от Тодоров ден е КУШИЯТА: Тудорица, домле ­ надбягване с коне на ТОДОРОВДЕН. Обичай, в който участва цялото село. Мъжете почистват конете, накичват ги, обличат се с нови ризи и ги извеждат за надбягването. Победителят се награждава - конят получава най-често юзда, а неговият стопанин ­ риза или пешкир. Спечелилият надбягването обикаля с коня си всички домове, за да честити празника. Навсякъде се посреща радушно, а конят му се напоява с вода

ИСТОРИЯТА НА ПРАЗНИКА 8-ми март се отбелязва под егидата на ООН като международен ден на жената. Корените на осмомартенската, вече вековна традиция можем да проследим в буреносните години на тогава младия 20-ти век, в който настъпващата индустриализация, високият прираст на населението и радикалните идеологии подтикват жените с прогресивни разбирания да завоюват свое място в световната история. Осми март дължим на американските жени, които през 1909 година за първи път празнуват национален празник на жените на 28 февруари. През 1910 г. на конференция в Копенхаген сто жени от 17 държави решават да имат свой международен ден. През 1911 г. празникът на женската солидарност вече се празнува в Австрия, Дания, Германия и Швейцария. Октомврийската революция и двете световни войни окончателно променят ролята и мястото на жените в съвремието.

В БЛИЗКОТО МИНАЛО

в България този ден се празнуваше повсеместно в рамките на официалната политика на тогавашната българска държава. Така до голяма степен това бе един служебен празник, ден, отбелязван с банкети и пиршества по профсъюзни организации, канцеларии, заводи и стадиони, а хитроумният български гений неслучайно беше определил, че 8-ми март не е ден на жената, а ден на колежката. В противовес на политизирането на женския празник обаче, народната мъдрост и способността на българина за адаптация постепенно превърнаха осми март в един друг, малко по-различен, по-интимен и по-земен празник, в който се вляха нюанси на едни други забравени или доскоро непознати за българите празници - денят на майката или денят на влюбените св. Валентин.

И ДНЕС,

много хора си честват 8-ми март, защото той е празник с традиции в България. На този ден по улиците навсякъде в България цари оживление, ще срещнете много жени с букети цветя, заведенията ще са пълни, а масите отрупани с цветя. Защото жените обичат цветя, обичат да обичат, обичат да се чувстват специални. А 8 март е просто дата, която напомня за всичко това.

Eднo подсещане от хумориста д-р Тони Филипов (из "Делниците на един луд"):

"Братя, нали купихте на булките по една китка? Ей, не бъдете селяни като д-р Филипов, който изпитва някакъв атавистичен срам да не го видят комшиите с цветя в ръка и да го вземат за пропаднал интелектуалец. Някак си не можа той да израсте напълно факта, че на село цветя се носят само на погребение."

И един виц за настроение

Две жени си говорят: - Какво ти подари мъжът ти? - Виждаш ли онова сребристо "Ферари" пред нас? Същият цвят тенджера. ПРИЯТЕН ПРАЗНИК, ИЗКАРАЙТЕ СИ ЧУДЕСНО!

Именници: Младен, Младенka.

Празничната трапеза: Освен обредните хлябове, всяка стопанка сготвя и 40 червени чушки, които пълни с ориз или булгур и всеки гледа в този ден 40 неща да хапне - да е берекетлия годината.

Православната църква определя този ден като празник на четиридесетте войника от арменския полк в гр. Севастия, които след жестоки мъчения загиват за своята вяра по време на преследванията на християните от имп. Лициний ( IV в.). Според старата християнска житиейна митология, светите 40 мъченици са били римски войници, които тайно изповядвали християнството. Техният полк е бил разположен в малоазиатския град Севастия. След като биват разкрити са подложени на жестоки мъчения. Загиват 40 войни. Това става през 320г.от н.е. Няколко години преди официалното признаване на християнството и края на гоненията на ранните християни. Православната църква по-късно ги канонизира. В българските религиозни вярвания – представата за 40-те светци войни се трансформира в младенци. Така сред старите българи празника е известен като младенци.

Празникът на Светите 40 мъченици от Севастия е навлязъл дълбоко в бита на българите. Той е бил особено почитан през Средновековието. За това говорят множеството домашни и чужди извори. Най-известния от тях е Търновската колона на цар Иван Асен ІІ ( 1218-1241г. ). В нея е отбелязана паметната победа на българския владетел при Клокотница. Там на 9.ІІІ. 1230г. българският цар нанесъл голямо военно поражение на Епирския деспот Теодор Комнин.

Иван Асеновата колона е открита в царската църквата „ Св. 40 мъченици ” в старата българска столица Търново. В "Св. 40 мъченици" цар Иван Асен II поставя и други две знакови колони. Едната също е победна. Върху нея е името на един от превзетите от хан Крум византийски градове ­ крепостта Родосто на Мраморно море. Издигната е в столицата Плиска и вероятно е част от портик с други подобни колони, ознаменуващи ханските победи. Другата колона е със строителен надпис на Крумовия син хан Омуртаг. Тя разказва за градежа на нов хански дворец на Дунава и завършва с известния философски текст:

"Човек дори и добре да живее ­ умира. И друг се ражда. И нека роденият по-късно, като види тези писмена, да си спомни за онзи, който ги е направил."

Чрез тези две колони Иван Асен II недвусмислено е искал да покаже, че има безспорна приемственост между Първата българска държава и държавата, възстановена от неговия баща цар Асен I и чичовците му ­ цар Петър II и цар Калоян.

С тази църква е свързана една от старите легенди. Тя гласи, че в нощта на 8 срещу 9.ІІІ. се появяват духовете на владетелите и владетелките на Второто българско царство, които са погребани там. Дори това да не е вярно, тя е една от многото легенди, които са крепили българите през вековете на турското робство.

Църквата "Св. 40 мъченици" е свидетел на паметни исторически събития и в по-новата история на България. В храма са отслужвани тържествена литургия и молебен по случай откриването на Учредителното събрание (10 февруари 1879г.), избирането на Александър Батенберг за български княз (27 юли 1879г.), избирането на Фердинанд за български княз (2 август 1897г.).

В тази знаменита църква (гарнизонна след Освобождението на България до преминаването й през 1913г. в стопанисване от Народния археологически музей в София) е обявена и независимостта на България, на 22 септември 1908г. Княз Фердинанд приема титлата "цар на българите", титла, която са имали средновековните български владетели и е свързана с идеята за обединение на всички българи от Балканския полуостров.

Седем века след цар Иван Асен II, провъзгласяването на Независимостта в някогашната царска църква подчертава приемствеността между Третата българска държава и двете средновековни български държави.

В народния календар Празникът е известен още с имената Свето четирси, Сто четиресе, Младенци.

С този ден е свързано народното вярване, че слънцето се обръща към лято и времето се затопля. Тогава излизат всички буболечки, змии, гущери от дупките си. Особено място сред обичаите на празника заема обредното гонене на змии и гущери. Предпазващо значение имат всички действия в този обред: стопаните палят огън, прескачат го, удрят по железни предмети и наричат: “Бягайте, зъми и гущери, на 40 разкрача”. В някои краища на България е разпространен обичаят оратници (огруглици) - това са факли от слама, които всеки стопанин завърта около главата си и по този начин пропъжда болести и несполуки. Много популярен е и обичаят хвърляне на стрели. Всеки ерген изстрелва с простичък, направен от самия него, лък запалена стрела в двора на момата, която си е харесал. Обикновено това продължава до късна доба.

В Западна България и в Плевенско се приготвят по 40 обредни хляба-младенци, които се раздават за предпазване от шарка. На други места раздават 40 на брой питки или кравайчета за здраве. В западните части на страната денят се тачи и за здраве на воловете. Има поверие, че волът е опасан с 40 пояса, в които е неговата сила. На този ден той ги сваля и затова не бива да се впряга. На празника достигналите брачна възраст момичета излизат извън село преди да изгрее слънцето.

В Северозападна България те палят огън и в обредно мълчание посрещат настъпването на деня. По посоката на първия пропял петел гадаят къде ще бъдат най-добрите посеви през годината.

В Хасковско момите, които ще лазаруват, с песни обикалят полето, след което отиват при воденицата. Стопанката ги посреща с пита със сребърна пара в нея. Тя разчупва питата и на която мома се падне парата, тя ще бъде водачка на лазарките. Обичаят завършва с хоро на реката, където идват и ергените.

В Любимец имат обичай, чрез който символично се посреща пролетта. Годениците правят обредна обиколка около селището, около дърво, камък и вода. Върху шейна е поставена кукла, облечена като булка. Обикаляйки, всеки се стреми да докосне куклата.

Празничната трапеза: Тя е особено богата на млечни продукти, яйца и риба. Приготвят се също баница със сирене, варени яйца, варено жито, халва с ядки.

На Сирни Заговезни цялото семейство се събира на трапезата. Прието е да се извършва и обичаят хамкане: на червен конец се завързва и се спуска от тавана парче бяла халва или варено яйце. Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване халвата или яйцето с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година.

Според православния календар Сирни заговезни e празник на всеобщото опрощение, на възстановяването на човешката взаимност и уважение. От стари времена прошката е сред великите символи на човешкия морал и благородство, защото само човекът с дълбок вътрешен мир може искрено да прости и да поиска прошка!

Сирни Заговезни е празник, който не е на постоянна дата и се пада всяка година 7 седмици преди Великден.

Празникът се нарича още Поклади и Прошка. В Неделя Сиропустна прошка си вземат млади от стари, децата от родителите, младоженци от кумове - целувайки ръка се изричат: "Прощавай..., мале, тате". "Господ да прощава, простен да си!" - е задължителният отговор. Веселието по време на вечерта е най-голямо по време на т.нар. хамкане на халва, парче сирене или сварено яйце.

Сирница, Сирни Заговезни, Прошка, един от най-големите християнски празници, на които Църквата призовава вярващите да пречистят душите си, да изпълнят с мир и любов сърцата си, за да посрещнат възкръсналия Христос. Сирни Заговезни поставя началото на най-продължителния пост през годината, дни на въздържание и смирение.

Според народните обичаи през седмицата — в сряда, петък и неделя се връзват люлки и момците и момите се люлеят за здраве. Също така през цялата седмица (или само на Сирни заговезни) се палят огньове и пак за здраве се прескачат; после около тях се играят хора и се пеят песни. Затова празникът се нарича и Поклади.

Някъде е разпространен обичаят оратници (огруглици) — това са факли от слама, които всеки стопанин завърта около главата си; така се прогонват нечистотиите от всяка къща.

Много попуплярен е и обичаят хвърляне на стрели. Всеки ерген изстрелва с примитивно направен лък запалена стрела в двора на момата, която харесва. Обикновено това продължава до късна нощ на Заговезни. Семейството на момата стои будно, за да гаси, ако трябва, пламъците. В това време момата събира стрелите — колкото са повече, толкова тя е по-горда пред дружките си, защото е по-харесвана.

В някои български селища на този ден казват: "простено - прости!", т. е. "аз ти прощавам и ти ми прости". Защото и в Библията е казано, че който не прости прегрешенията на ближния си, и Бог няма да му прости безбройните прегрешения, с които всеки ден го прогневяваме.

Обичаят хората да се маскират по Заговезни датира още от Средновековието и дори много преди това, като у нас е разпространен само в някои краища. Маските трябва да прогонят злите духове, които бродят между хората, карнавалът символизира победата на светлината над мрака, т. е. настъпването на пролетта и края на зимата. Повод да се организира домашен празник карнавал, повод за веселие и за обща трапеза.

Малко известни факти за пролетното равноденствие. То варира между 20, 21 или 22 март за Северното полукълбо. В зависимост от това, колко години са минали от последната високосна. Денят на пролетното равноденствие е и религиозен празник за обществото „Бялото братство”. Да не забравяме и Световният ден на водата, и водните ресурси (обявен от ООН през 1992 г.), който се пада на 22 април, около или в деня на Първа Пролет. Пролетта - свежа, цветна, красива, възпята и като сезонът на влюбените. Да си припомним прекрасното стихотворение на Петя Дубарова - поетесата на 17 години. ПРОЛЕТ

Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната броня на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

Мокрее стопеният сняг по косите.

Красиви сме в джинсите от кадифе.

И чувствам как огън на кръгове скрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...

Със наш седемнайсетгодишен размах

възсядаме, будим... Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прах?

Дали ме докосват по светлото чело

смутените устни на дръзко момче?

А може би просто задъхана радост

в косите ми блика, в кръвта ми тече...

10.03.1979

Петя Дубарова 1962-1979

поетеса от Бургас

Именници: Благовест, Благовеста, Благой, Блага, Евангелина, Bангел, Бонка.

Обредна трапеза: риба - печена или варена, шарена пита, лучник.

Православната църква отбелязва на 25 март деня, в който Архангел Гавраил се явява на Дева Мария, за да и съобщи Божията воля, че тя ще зачене и роди дългоочаквания Месия. Тази хубава блага вест дава и наименованието на празника.

Ангелът се явил при пресветата Дева и казал: "Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!" Смирената Дева се смутила от тия думи. Но ангелът продължил: "Не бой се, Марио, защото си придобила Божието благоволение! И ето, ти ще заченеш в утробата си и ще родиш Син, Когото ще наречеш Иисус. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давид; и ще царува над дома Яковов до века, а царството Му не ще има край." Пресветата Дева казала на ангела: "Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?" — Ангелът й отговорил: "Дух Светий ще слезе върху тебе и силата на Всевишния ще те осени. Затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий." След това ангелът възвестил също така на пресвета Дева за радостта, обещана на сродницата й Елисавета, която скоро трябвало да роди син. "Ето Господната слугиня; — казала Мария, — нека ми бъде според както си казал!" Ангелът си отишъл, а светата Дева се отправила в планинската страна, при сродницата си Елисавета, която си изпълнила с Дух Светий и я приветствала, наричайки я майка на Господа.

Пресветата Дева била дъщеря на благочестивите старци Йоаким и Анна, които още от рождението й я били посветили Богу. Когато станала на три години, те я завели в храма. Скоро след това те умрели. А пресветата Дева Мария, като останала под напътствието на свещенослужителите, постоянно се намирала в храма, молела се и чела Свещеното Писание. Преданието говори, че когато светата Дева навършила годините, в които според юдейския обичай девойките встъпвали в брак, първосвещеникът й обявил, че не може повече да остава в храма и трябва да си избере съпруг. Мария решително не искала, защото била посветена от родителите си, а и сама се посветила Богу. Но в Юдея нямало обичай някой доброволно да избира безбрачен живот за служене Богу и за да не се наруши общоприетия обичай, свещениците сгодили Мария за един благочестив възрастен мъж, на име Йосиф, далечен неин родственик, който трябвало да я пази. Пресветата Дева Мария, като минала в дома на праведния Йосиф, водела скромен живот; занимавала се с ръкоделие и споделяла домакинските грижи с дъщерите на Йосиф. Кротка и мълчалива, за Мария най-голяма радост било четенето на свещените книги. Затова на иконата Благовещение пред нея се изобразява разтворена книга.

В този ден св. Църква възпява: "Днес е началото на нашето спасение и разкриването на вечната тайна: Син Божий става Син на Дева и Гавриил благодат благовествува. Затова нека и ние с него да пеем на Богородица: "Радвай се, Благодатна. Господ е с Тебе"

В народния календар денят е известен като Благовец или "половин Великден", защото поверието гласи, че тогава долитат кукувиците и лястовиците и известяват на хората благата вест за идващата пролет. Чуят ли първото кукане на кукувицата, стопаните трябва да докоснат парче хляб или да пипнат пари в джоба си, за да са имотни и сити през цялата година. Вярва се, че на този "благ ден" всяка рана зараства много бързо. Затова на Благовец се дупчат ушите на малките момиченца. Срещу празника иманярите търсят заровени пари. Пчеларите отварят кошерите и пускат пчелите да събират мед. Вярва се, че на този ден и най-силната отрова губи своята сила. В ранната сутрин домакините примитат дома и двора си, събират сметта на куп и я запалват. С вярата, че ако на този ден човек опуши краката си, прескачайки огъня, няма да пострада от змийско ухапване през лятото, те карат децата да прескачат над пламъка.

Независимо, че е по време на Великия пост тържествената празнична трапеза включва задължителна консумация на риба. На църква се отива с нова дреха, която става благословена и се носи по време на Великденските празници.

Часът на земята показва връзката на хората с природата Чества се последната събота в края на март

За час на тъмно в защита на Земята

По традиция в последната събота на месец март (за 2020г - 28.03.) между 20:30 и 21:30 ч. милиони хора от цял свят символично ще изгасят осветлението в домовете си, а знакови сгради ще притъмнят фасадите си. Като символичен знак за предприемането на сериозни действия срещу промените в климата.

За 2020г - фокусът на инициативата е “Климатични действия” и устойчиво развитие. И “Глас за планетата”, за да уведомим световните лидери, че ни интересува природата, и че искаме спешни политически действия за защита на нашата планета Земя.

За България фокусът ще бъде - грижата за горите, които имат ключова роля в овладяване на промените в климата, като поглъщат CO2 от атмосферата и го съхраняват в дърветата, растителността и почвата.

История на инициативата

През 2010г, инициаторите на “Часът на Земята” проведоха светлинното шествие от НДК по бул. “Витоша” до градината на Народния театър “Иван Вазов”. Там се състоя концерт без озвучаване и на свещи, в което участваха формации като “Самба бенд”, “Брас асоциация”, рок групата Saltriver и други изпълнители.

През 2013 г. рекорден брой български градове и общини – 103, взеха участие в инициативата. 37 български града, изключиха осветлението на множество общински сгради и площади.

"Часът на Земята 2015" се посвети на опазването на българските реки, които са пряко и видимо повлияни от температурните промени, валежите и отношението към тях.

2016г - участвайте и отбележете часът на земята в социалните мрежи. На 19 март в 20,30 ч. вечерта пред Народния театър “Иван Вазов” в София, се събират всички приятели на Земята, за да участват в световното движение за здравето на планетата. Ще си правят снимки в тъмното, ще се приветства всеки, който реши да посвири. Ще има събития и в други градове.

В часът на Земята - тъмни остават за час Народното събрание, Министерски съвет, голяма част от държавните ведомства, столични театри и музеи, емблематични църкви като “Александър Невски” и “Света Неделя”, паметници в столицата и други големи градове, хотели и ресторанти. Българската народна банка и част от търговските банки също изгасят фасадните си светлини, оставяйки електричество само за поддръжка на системите за сигурност. Същото правят със зданията си и множество други компании.

За 2019г - мотото на инициативата бе Свържи се с природата. За втора поредна година Часът на Земята в България продължи цял ден! Ето какви мероприятия се проведоха: 1. Фермерски пазар и тематични работилници. 2. Акустичен концерт пред Народния театър. 3. Нощно изкачване на Черни връх 4. Mобилни пунктове за събиране на текстил и стара техника – електрическо и електронно оборудване. Зелените светлини на 50 пешеходни светофара в града светеха във формата на сърце – отправяйки ясно послание за любов към природата. В зелено свети и НДК. 5. Организацията на българските скаути също се включи в Часа на Земята, като мобилизира деца и младежи да се грижат за опазването на планетата. В клубовете из страната се проведоха различни инициативи – засаждане на дървета, уроци от големите към малките скаути за разделно изхвърляне на отпадъци и образователни игри.

“Часът на Земята” обхваща 25 времеви зони (стартирайки в 8.30 ч. вечерта, източноевропейско време), включвайки над 2 700 града в призива към световните политици за борба с глобалното затопляне.

Без светлини остават и световни културни паметници като Бранденбургската врата в Берлин, Айфеловата кула в Париж, Лондонското виенско колело, четири от петте най-високи сгради в света, сред които “Емпайър Стейт Билдинг” в Ню Йорк. В инициативата се включва за пръв път и новоткритата извисяваща се на 800 метра кула “Бурж Калифа” в Обединените арабски емирства. Тъмни остават и статуята на Исус Спасителя в Рио де Жанейро, императорският дворец в Банкок, мемориалът на мира в Хирошима и др.

Една от малките крачки, която всеки може да направи за опазване на природата е, когато нещо в дома се счупи или повреди, да се опита да го поправи или рециклира, а не да го хвърли директно на боклука.